Понятието за утопия (а може би трябва да кажем „жанрът утопия“) има исторически условия за възможност. Какви са те и дали са валидни днес? Дали утопията непременно предполага Голям разказ и нормативно понятие за добрия живот? Дали мисли обществото като механично, органично или функционално цяло, дали е проект за социално инженерство или пък е проект за Щастие? Винаги ли е свързана с вяра в историята като линейно развитие, вяра в прогреса, човека, науката? Или всичко това са условия на възможност на абстрактните, но не и на конкретните утопии?

Какви утопии са възможни днес? Не са ли Големите утопични разкази вече изчерпани, делегитимирани след злоупотребите им? В началото и средата на XX век те са били превърнати в автоматизирани идеологически жаргони и сиво всекидневие. И може би тогава, както твърдят някои, са всъщност изгаснали като възможност, жанрът е мъртъв. Едни твърдят, че причината е провалът на левия проект в историческата практика – чрез сталинисткото узурпиране на властта на Съветите, чрез китайските експерименти на „културната революция“, чрез червените кхмери на Пол Пот. Други настояват за обратното – че причините трябва да се търсят в презентистката победа на късния капитализъм, провала на държавата на благоденствието, а след нея – и на надеждата за общество, основано на знанието и неолиберално равенство на шансовете. Трети ги свързват с появилите се дигитални капани и балони в прекрасния нов свят на виртуалната реалност.

Колко сериозна и дълбока е тази делегитимация? Засяга ли тя сърцевината на понятието и жанра или само някакви негови разновидности? Или напротив, кризата е така пълна, че превръща жанра от утопичен в дистопичен (не че дистопията няма своите жанрови, стилови, теоретични и практически проблеми)?

Понякога е доста изкушаващо да се мисли, обаче, че дистопиите са не смъртта на утопиите, а са всъщност тяхно продължение, новите утопии. Нима тяхната технологична и социална есхатология не е въплъщение на нови Големи разкази, наративни всеобяснителни схеми? Ако е така, редно е да се запитаме за техните последствия. Преди утопиите са подхранвали революции, а какво подхранват днес дистопиите? Контрареволюции? Или някакви други, различни революции без субект и визия за История, избухващи сякаш откъм самата природа, природата на земята или обществото? Има и още една подробност: за разлика от утопиите, дистопиите сякаш нямат нормативно измерение и популярността им, казват някои, се дължи единствено на продаваемостта им като стоки, характерни за късния капитализъм. Със своя апокалиптизъм те продават други стоки от първа необходимост – на първия рафт еманципацията, действеността, сигурността, надеждата, а на рафта зад тях – фобиите, тревогата, тъмнината на unheimlich…

Други заявяват: да, жанрът е мъртъв в предишния си вид, но забравете за проектите за цялостен и справедлив свят. Днес са мислими само конкретни утопии: т.е. визионерски проекти, прицелени в конкретни проблеми, в тях тоталната Другост е останала единствено като невидима аура на различие… Конкретни, т.е. частични утопии, с практически фокус? Но как да им придаваме смисъл, способни ли са частните проекти да раждат хоризонт? Как биха се отнесли тези съвременни фрагментарни утопии към възможните цялостни светове, които разтваря пред нас литературата, киното, образните и изпълнителските изкуства, компютърните игри? Или целостта/тоталност я няма вече дори там, в царството на фантазията, и съвременните художествени жанрове също предлагат единствено игрово-частични възможности, те също вече не са „светови“, нито непременно са колективистични и леви.

Ще се съгласим ли с това, че днес от утопиите са останали само… изпълними, дисциплинирани проекти, практически сценарии, пръснати по целия спектър на политическото, леви и десни, индивидуалистични, либерални, консервативни, идилично ретроспективни, групови и поколенчески и пр.? Ще се задоволим ли с това практическо нормализиране на утопическото? От друга страна неясна вече е и друга разлика: тази между утопиите и недисциплинираните мечти. Къде свършва едното, къде – другото? Американската Мечта утопия ли е? А какво да кажем за I have a dream на Мартин Лутър Кинг и черното движение – това копнеж ли е или е проект? Какво да добавим за „европейската Идея“? Къде да я разположим между утопия, политически сценарий, бюрократично администриран, Мечта за „душа на Европа“? И дали е редно мечтите на цели континенти да бъдат все още наричани „частични“, конкретни утопии?

Така че, освен всичко друго, се налага прецизност – трябва да се научим да различаваме утопиите от родствени понятия и жанрове. Но възможно ли е това, предвид кризата на легитимността на институциите, ангажирани с производството на знание?

Зад целия възел от въпроси прозира най-общият проблем. Как да мислим Другото, Различното, Алтернативата? Доколко логиката на утопиите е сравнима с тази на контрафактическите изказвания или алтернативната история? Доколко е заплашена от опасността, наречена wishful thinking? Възможни ли са знаци, че статуквото може да бъде и Друго, без въпросните знаци да задават моралистични и тоталитарни хоризонти, без да ни вземат свободния въздух и да ни назидават как всичко „трябва да бъде“? Как да мислим Алтернативата, без това да отпраща към носталгията на едно „можеше да бъде иначе“?

Няма съмнение: упадъкът на утопиите е свързван и с вживяването в едно самоуверено настояще, обезценяващо както живота, вкоренен в миналото, така и живота, устремен към бъдещето. Твърди се, че това презентистко преживяване на времето е постигнало хегемония след края на Студената война, благодарение на възхода на неолибералния капитализъм, автоматизирал, приватизирал и пакетирал в търсени стоки утопиите. Те вече се продават масово на достъпна цена, към тях като рекламна аура се e прибавил r коефициентът на eдно желание-повеля, чието изпълнение вече не можем, не бива да отлагаме („Вие заслужавате, вие имате право на Щастие!“ – внушават рекламите).

Но след като пазарното удовлетворение на желанието е само на една ръка разстояние, какво се случва с копнеещото въображение? Възможно ли е все още Желание, което въобразява Желаното невъзможно и това е политически фактор? Възможни ли са днес такива невъзможни Желания, чието пределно и страстно изразяване да предизвикват конфликт, ексцес и скандал, борба, срив, преобръщащи разпределението на сетивното, преразпределящи смисленото, реалното, възможното? Или всичко вече е в рамките на възможното и принципът на Желанието окончателно се е прелял в принципа на Реалността – чрез потреблението на спестовните наслади, чрез калкулираните практики на благоразумното прахосване, вече безизходно каталогизирани?

Как да си върнем способността да преживяваме времето различно, да преживяваме различни времена, да задействаме силата на онзи копнеж, но и на онази грижа за бъдещето, които ще разширят, разгърнат, разпръснат самоувереното настояще, за да разтворят пред нас хоризонт от други времена?

И една последна провокация, след всичко което посочихме като очевидна „криза на утопиите“. Нека не забравяме, че има цяла група съвременни мислители, които твърдят обратното. Всъщност няма криза на утопическото мислене или ако има, тя по-скоро е продукт на апокалиптично въображение. Ако човек чете теоретиците на трансхуманизма и безграничния технологичен прогрес, ще види, че според тях няма основание да се твърди, че има какъвто и да е „упадък на утопиите“; понятието и жанрът са си съвсем живи. Само че носителят на новите технологични утопии е сменен, отнети са метафизичните привилегии, които хуманизмът е прикачвал към човека: „утопиите са сега в машините“ и вярата в прогреса вече не се отнася до него, човека. Утопически хоризонт има, но той е привилегия на онова немислимо биотехнологично ново и свръхсложно съзнание, което ще надскочи човешкото и ще го замести в космически план.

Но какво да правим тогава ние, хората пред тези нови, но не-наши утопии? Всъщност можем ли да живеем, откъснати от собственото си утопическо измерение, не е ли „забягването напред“ същностна структура на екзистенцията? Как бихме се справили, ако всичко това е станало привилегия на интелигентните машини? Без нашите мечти, сънища, копнежи, алтернативи и непрекъснатото съзнание за възможна Другост? Но нали „направени сме всички от сънища?“. Нали още древните са ни учили, че ако имахме само това, което ни е дадено, бихме живели в нищета?

И така: след като предишните исторически условия за възможност на класическите утопии са станали история, как можем да вдъхнем живот на нови?

Наясно сме, че поставяме пред участниците на конференцията един огромен, невъзможен възел от въпроси. Утешителното е, че не трябва да отговарят на всичките – просто трябва да си изберат своя и да ни изпратят една интересно предложение за доклад.