ПРОБЛЕМНО ПОЛЕ НА КОНФЕРЕНЦИЯТА

Какви са отношенията между изкуствата и паметта днес? Заслужава си да зададем този въпрос независимо или тъкмо поради ситуацията, в която се намираме:  ситуация на едно застинало и вездесъщо „сега“, на свиване на времето до точката на настоящето и отхвърляне на продължителността за сметка на мига.

Именно в режима на презентизъм – централна тема и водеща нишка на ежегодните конференции в Априлци – въпросът за паметта, парадоксално, спира да изглежда ненавременен и се разкрива в цялата си актуалност. Защото паметта е не толкова отправеност към миналото, колкото ефект на настоящето и техника за бъдеще. Базово условие за удържане на смислова цялост, но и възможен път към разпада на културно стереотипизираните смисли, способността ни да помним е способност за конструиране, а границата между нея и играещото, експериментиращо въображение е твърде тънка.  И точно както в сферата на естетическото, където се работи и експериментира с нови форми и нови техники, където се търсят и отварят възможности, така и в паметта се съдържа една мощна творческа потенция, потенция за промяна и непрестанно обновяване. Затова както изкуството, така и паметта отхвърлят всяко окончателно значение и всяка застинала форма, всяко монументализиране на миналото, както и всяко фетишизиране на утопическите проекти, подхранвайки се от възможността за постоянно предоговаряне на смисъла.

Вероятно тъкмо тази отвореност на значенията, толкова ценна за съвременността, дава привилегирования статут на паметта през изминалия век. Необходимостта, но и тежестта на помненето; динамичната връзка със забравата; сложните отношения с историята и историографията; аномалиите, отклоненията и безкрайно разклоняващите се градини на индивидуалната и колективна памет; асоциативните игри и отношението на постоянно включване и изключване; границите между преживяно и въобразено – тези теми се превръщат в знаци, същностни белези на модерното мислене. Те лежат в основата на онова променено съзнание за време, което, както ни показва още Бодлер, отличава т.нар. естетическа модерност. И в тази модерност заедно с усещането за забързване на времето, за трескава отправеност напред, заедно с динамичността, движението и скоростта – всичко онова, което авангардите в началото на ХХ век ще изведат в предните редици на изкуството, окончателно се настанява един особен възглед за света, който отрича последователността и разпилява структурираността на историята, за сметка на анахронизма, множествеността и паметта, на сродяването на различни по отдалеченост пространства и времена.

Тази промяна се улавя в безразборните колажни и промислените монтажни техники, във фасетъчността на погледа и раздробяването, фрагментаризирането на обекта, в цитатността и ускорената „антикваризация“. Улавя се и в техниките на високия литературен модернизъм, в свободния асоциативен поток на мисълта, отприщването на една „неволева памет“, „отключването“ на едно несъзнавано, защото тъкмо несъзнаваното, според някои, е мястото на паметта. Не на последно място – улавя се в актуалното и непрестанно разнищвано поле на проблема за техниката и техническата възпроизводимост и по-общо – на този за модерните културни форми, променящи самите условия на производство на памет. Невинна шега ли ще е, ако посочим, че краят на историята на изкуството се случва тъкмо в десетилетието, в което Франсис Йейтс припомня античното „изкуство на паметта“, поставяйки в нова светлина проблема за техниките? Дали поредицата от пост-истории, с които е изпълнен целият ХХ век, не превръща паметта в своята най-важна техника, техника на пре-осмислянето?

В тази интердисциплинарна проблематика ще откроим следните въпроси и тематични насоки:

• Изучаването на паметта на границата между етиката и естетиката, социологията, психологията и психоанализата. Ролята на изкуствата в познанието на паметта. Какво различно могат да кажат изкуствата за нея?

• Изкуствата през ХХ и ХХІ век и паметта за собствената им история: критически прочити и дебати; тенденции, движения, конкретни казуси. Изкуството като „място на памет“.

• Тематизиране и концептуализиране на паметта в различните изкуства. Специфики на формата, посредника, жанра и пр. Перформативен и/или репрезентационен потенциал на различните изкуства при представянето на паметта.

• Изкуствата и съвременните политики на памет: лична и колективна, културна и транскултурна памет. Политики на репрезентация; конкуриращи и конфронтиращи се форми на памет; изкуствата като поле на борба за памет.

• Фикция, конструиране, фантазия и памет, провокации и фалшификации: художествени употреби и злоупотреби с паметта; етосът и поезисът на помненето.

• Изкуствата и утопиите на паметта. Форми на утопията за абсолютна памет в различните изкуства. Анахронизми, атласи, времеви и пространствени размествания.

• Структуриране и експозиции на паметта в различните изкуства. Мнемотехники; архивни връзки; музейно представяне. Памет и индексикалност; памет и символни форми.

• Ролята на паметта във възприемането на изкуството. Проблемът за публиките и проблемът за интерпретацията. Произведението на изкуството като актуализция в паметта. Следи и следи на следите.

• Изкуствата, културата на паметта и културата на травмата. Критически теории и естетически категории. Позицията на зрителя: вторична травматизация срещу критика на идентификацията.

• Изкуствата и екстремните събития на съвременността: престъпления срещу човечеството, геноцид, атомна опасност, екологични катастрофи. Проблемът за „границите на репрезентацията“ при различните изкуства, медии, жанрове.

• Забравата и границите на паметта; необходимост и/или амнезия. Възможно ли е изкуство на забравата, съществуват ли „летатехники“? Кризи на паметта, свръхпамет, излишък на памет.