ПРОБЛЕМНО ПОЛЕ НА КОНФЕРЕНЦИЯТА

 

Нечовешкото е проблем на границата – то е питане къде започва и къде свършва човекът.
Защо обаче този пра-стар проблем изплува отново в началото на 21 век; на какво е симптом неговото завръщане?  Дали появата му не прикрива, че други въпроси, векове доминирали мисленето – за това доколко човекът е деятел и двигател на историята, за това доколко е възможен разумен, справедлив и щастлив проект за бъдещето – са си отишли от нас? А с тях си е отишъл и присъщият им антропоцентризъм във възприемането и мисленето на света?
Живеем в епоха на анти-, пост- и трансхуманизъм. Част от нея са масово тиражираните техно-утопии, безпроблемно upgrade-ващи човешкото същество по дигитален, генен или пластико-хирургичен начин. За разлика тяхната ведрост, във въпроса за нечовешкото няма оптимистични и техно-утопични импликации: там самото „човешко” е изначално проблематизирано. Този въпрос не събужда вяра в човешката agency, в прогреса и в технологиите, а децентрира – в него човекът изглежда несуверенен – нито картезианско Cogito, нито автономен деятел и еманципиран субект, поел отговорността за себе си, за своите продукти и за бъдещето, което създава. Той вече не се реализира през своето познание и чрез цивилизационните си и изобретателски постижения, а се плаши от тях; а заедно с властта над тях се е оттеглила и властта му над себе си:  отишъл си е прочутият императив Werde wer Du bist с прилежащите му себенадмогвания и трансценденции. Днес човекът мисли и изживява себе си през своите ограничения и граници, очевидно уязвими, заплашени.  Човешкото винаги може да бъде нападнато – от армии и врагове, изненадано от чуждогалактични раси и видове, от ужасяващи животни, киборги, клонинги и маскирани като хора aliens… То може да бъде омърсено в сърцевината си – заразено от вируси, отровено от храни-отрови, ухапано от вампири… извънземни зародиши могат да прокъсат корема му и да подадат навън немислими глави. Усещането за проблем с това „що е човек” може да бъде открито във всички етажи на културата – от културната индустрия и популярните холивудски продукции, през езотериката, компютърните игри, фентъзи романите и рекламите, до „високото” изкуство (филмите на Алмодовар, романите на Уелбек), а още и в медицината, генетиката, биополитиките, биоетиката, в когнитивистиката, науките за изкуствения интелект и неврофизиологията. В последните десетилетия заплахата спрямо понятието „човек” не изглежда единствено фобийна и хипотетична: тя сякаш се реализира пред очите ни чрез овладяването на човешкия геном и компютърни програми, чрез ГМО, изкуствени овци, чрез и „нечовешките” избухвания на агресивна религиозност, които нехаят за живота и „достойнството на човека”,  чрез трансгресивни хирургични интервенции и полови метаморфози, чрез призиви за узаконяване на педофилията и зоофилията, чрез търговия с органи, киборг-манифести и new age прозрения за по-съвършени нива на съществуване… Как да се отнасяме към евтаназията? Каква част от човешкото тяло може да бъде подменена? Допустими ли са всички експерименти с тялото, пола, клетките, невроните, ензимите? Дали вместо да се стремим към социално справедлив свят да не увеличим просто нивата на ендорфин? Да разрешим ли пълното технологизиране на детството? А генното лечение на наследствени заболявания? Не правят ли излишен слабия човешки разум свръх-компютрите, световните дигитални мрежи, търсачките? Докъде се простират правата на животните? 
Но по-значимо дори от тези въпроси изглежда това, че човешкото, мислено през своите граници, изглежда днес преодолимо – не само емпирически, а теоретически и философски. Както казва още Лиотар през 70-те години на XX век, централната привилегия на човека, самата му разумна сложност, постепенно губи значението си. Това се случва по силата на някаква огромна закономерност – космическа, божествена? Или пък може би системна, математическа, компютърна…  Всъщност все едно каква – но нечовешка, надмогваща и диктуваща обратни на ентропията процеси в определени области на хаоса (т.е безпределно развитие на комплексността в тях) – пред тези безмерни сложности човекът  може просто да отпадне като простичък и  не-необходим.
Така че – как ще живеем с настъпващото нечовешко?
Паралелно, сериозната философска рефлексия помни, че „нечовешкото” е  винаги човешко, твърде човешко. Защото вековната традиция е дефинирала човека не чрез външни, а чрез иманентни граници, които конститутивно са пронизвали всичко в него: бидейки риск, неопределеност, незавършеност и проект, човекът е поел в себе си напрежението между ангела и животното, бога и машината – или казано с други думи, той е иманентизирал другостта, негативността, отсъствието, отказа от същност, поставил е екзистенцията преди есенцията. Човекът живее във и чрез собственото си отрицание. Така че нечовешкото, промислено докрай, се оказва хоризонт и условие. Защото човекът е човек, само когато е едновременно краен и безкраен, самодостатъчен и недостатъчен, когато включва в себе си и онова, което не е (във всички модалности на отсъствието – онова, което е бил и никога повече няма да бъде; онова, което ще бъде, но още не е; онова, което иска да бъде, но може би никога няма да е; онова, което не иска да бъде, но може би неизбежно е).
Днес границите между човека и нечовешкото се множат: те не са „отдолу” и „отгоре” по космическата ос, гарантирала централно положение на човека в космоса; не са и в едно „под-човешко” и едно „над-човешко”. А се плурализират „встрани”, „навътре”, „навън”, назад и напред, във всички посоки на едно мулти-дименсионално, ризоматично, пост-хуманистично пространство, което разпъва самото понятие за човек. Как тогава е възможно да удържим това понятие и  да комбинираме в него толкова противоположни неща – технологичните надежди и био-страховете, милостта към животните и жестокостта към хората, цялата феерия от фобии и утопии, как да съотнесем Бога и ентропията с конститутивното отсъствие на човека от самия себе си? Как и къде все пак да очертаем някакви граници на човешкото, възможно ли  това, добро ли е, и какви трябва да бъдат те? По какъв начин хуманитарните науки могат да подемат отново въпроса за човека – като проект и като деятел?
Възможни тематични и дисциплинарни линии:

 

ЧОВЕКЪТ И „ДРУГИТЕ”

 
  • Философската антропология и въпросът за границите на човешкото: история на тези граници и дискусиите върху тях. Интелектуални и художествени експерименти с тях.
  • Човекът и машините – къде минават разделителните линии в дигиталната и биополитическа епоха?
  • Човекът и животните – как мислим границите между тях днес? Исторически форми на емпатията спрямо животните, развитие на понятието „животно”. Символна структура на животинския свят и нейната антропоцентрична фокусираност. „Звярът в човека” и „човекът в звяра”.
  • Теологичната антропология: „Нечовешки ли е Бог?” Общуването с онова, което Рудолф Ото нарича Напълно-Другото, нечовешкото-като-божествено.
  • Границите между човек и човек. „Нечовешкото” в отношенията между човек и човек.
  • Детето като човек и „не-човек”. Възпитанието на „нечовешкото” и нечовешкото във възпитанието. Стратегии на оцеляване на „детето-нечовек” във възрастния: човешките употреби на детството. Общуването с децата.

 

ЧОВЕШКОТО, НЕЧОВЕШКОТО И ВРЕМЕТО

 
  • Човекът като обещание, проект, утопия – съдбата на този утопичен проект в дистопичните времена.
  • Човекът като спомен, носталгия, меланхолия: тъгата по загубата, пост-човешката меланхолия.

 

ЧОВЕШКОТО, НЕЧОВЕШКОТО И ВЪОБРАЖЕНИЕТО

 
  • Страх, възторг и фасцинация от нечовешкото. Форми на въобразяване и образи на нечовешкото. Граници на въображението и репрезентацията. Образи на животни, машини, двойници, киборги и извънземни в изкуствата. Отместващите се границите на човека в изкуствата. Форми и образи, символи и емблеми на нечовешкото и неговото преодоляване. Das Erhabene und das Unheimliche.
  • Жанрови форми. Жанрове на хтоничното (митове, хорър, научна фантастика, готика…). Жанрове на възвишеното (истории за ангели, йерофании, прозрения, откровения, видения). Различия, свързани с изкуствата, посредниците, материала, начините на представяне.
  • Фигури на чудовищното. Чудовищно и/като (не)човешко. Медийното мултиплициране и медиализиране на чудовищното.
  • Нечовешкото в популярната култура. Обществото на спектакъла и комерсиализираните образи на нечовешкото.

 

СЪВРЕМЕННИ ИДЕИ, ДОКТРИНИ, ДИСКУСИИ

 
  • Хуманизъм, антихуманизъм, трансхуманизъм. „Постчовешкото”. Философски корени (марксизъм, психоанализа, структурализъм и семиотика, постструктурализъм и деконструкция).
  • Съвременна философия на техниката в дигиталната епоха.
  • Прииждането на киборгите и техните манифести
  • Биоетика, техноетика
  • Изследвания на животинското (animal studies) и политиките към животното. Дефиниции на граници, ревизии и дискусии. Статут на животното, права на животното, етически кодекси.

 

ПОЛИТИКИ СПРЯМО НЕЧОВЕШКОТО

 

  • Исторически граници и законови, научни и морални дефиниции на човешкото. Какво е позволено спрямо не-хората? Робство, теории за „естественото поданичество”, „низши и примитивни народи”, колониализъм, апартейд. Расовите теории и „профилактичната” модерност. Биополитики и некрополитики. Терор, насилие и престъпления срещу човешкото/ човечеството. Форми на дехуманизация. Историческа променливост на юридическите и морални дефиниции на проблема.
  • Кои са валидните днес публични форми за мислене на нечовешкото? Къде са точките на горещи политически дебати? Граници на публичната репрезентация и мисленето за нечовешкото – мислене за/срещу себе си. Юридически и морални рамки на проблематиката в настоящето.

 

Back

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *