Публичните политики са на ръба между хаоса и рационалността. Кое надделява зависи от обществената среда, но и от историческото време. В средата на ХХ век науката за политиките се появява, за да компенсира слабостите на представителната политическа власт при формулирането и постигането на публичните цели. Необходимостта от свързването на политически представените интереси и ценности с рационалния подход при намирането на начините за тяхното постигане отваря процеса на политиките за независимите експерти и за професионалната администрация. Въпросът за функционирането на западната демокрация изглежда решен поне за следващите три-четири десетилетия. Хаосът на политиките, предизвикван от сблъсъка на интереси по повод на формулирането на общия интерес, сякаш е овладян. Процесът се обърква изключително много след 80-те години, когато по ред причини – икономически, технологични, културни, заинтересованите в политиките страни нарастват лавинообразно. Очертават се сложни, повече или по-малко трайни мрежи на политиките, в които се разменят интереси, влияние и ресурси. Въпреки че науката за политиките е развила и разпространила своите инструменти, рационалният подход все по-често отстъпва пред хаоса и несигурността. От големи проекти за развитие на общностите, политиките се превръщат в малки стъпки, които имат слаба връзка с целите, заради които са направени. Ускорението на историческото време, което се проявява в честите промени във всички сфери на обществения живот, променя качествено процеса на политиките. От една страна, политиките по принцип бавно постигат резултати, защото тяхното създаване минава през промяната на нагласите и поведението на индивидите и частните организации. Периодът за постигане на резултатите от политиките се удължава в случай, че целите им са стратегически. Заради бързо променящите се потребности, нито обществото, нито политическите институции имат време да дочакат резултатите – те започват да променят политиките преди последните да са проработили. Адаптационният подход измества рационалния и всякакви решения, дори такива, които противоречат на първоначалния замисъл стават възможни. От друга страна мрежите, които стоят зад политиките са изключително неустойчиви поради големия брой заинтересовани страни и непрекъснатото им движение. Това води до невъзможност на политиките, дори когато са станали задължителни и легитимни, да доведат до резултати. В крайна сметка хаосът надделява над рационалността Ускорението на времето засилва непредвидимостта в политиките. Това всекидневно ражда недоверие в демократичните институции. Решението на проблема, който в никакъв случай не е български, вероятно минава през механизмите за създаване и поддържане на обществен консенсус. Науката засега мълчи как могат или трябва да изглеждат те. Ясно е обаче, че моделът им не е в миналото.

Въпреки нарастващата актуалност на нови политически теми, които не се вписват в традиционните категории и деления като „ляво“ и „дясно“, през последните години в глобален план се изострят споровете между лявото и дясното, и по-конкретно между либералното и консервативното. В България консервативните настроения надделяват, поради което дори привърженици на либерални каузи започват да твърдят, че въпроси като правата на ЛГБТИ малцинства са били повдигнати в публичното пространство твърде прибързано. Но ако вземем предвид по-широкия съвременен контекст, влияещ върху дебатите в българската публична среда, може да се окаже, че подобни обвинения в прекалено бързане индиректно оказват подкрепа на тенденции, които заплашват не само правата на определени малцинства. Тези консервативни тенденции могат да бъдат много опасни, но същевременно разкриват някои важни противоречия в съвременните форми на либералния проект, които иначе редовно се пренебрегват.

Докладът ще разгледа кампанията „Направи го сега“ на „Движение национална кауза“ (ДНК), провеждана през 2019 г. Основен акцент ще се постави върху материалите от външната реклама на кампанията (присъстващите послания върху bill board-ове и места за реклама на спирки на градския транспорт и метростанции), които съчетават визуални метафори на посланията на ДНК, включващи и информация, свързана с възможностите и рисковете при „късното решение да се създаде дете“. Продуктивна би била и съпоставката с предходната кампания на организацията под надслов „Направи го за България“. Ще се опитам да покажа как кампанията „Направи го сега“ адресира и мобилизира вече налични времеви режими, свързани с бременността и родителството, като по този начин се опитва да актуализира интериоризирани представи за „времето за…“. Казусът позволява да се проследи преплитането на различни измерения на темпоралност – времето на нацията, нуждаеща се от подновяване, биологичното време на способния на репродукция организъм, индивидуалното време на етипите от живота, абстрактното социално „днешно време“, отчитащо динамиката на социалния живот и връзката му с индивидуалния и колективен живот. Възможна хипотеза тук е, че кампанията мобилизира разнообразни дискурси, с които съдейства за символизирането на репродуктивната система на жената като хронотоп, към който (свободно, непроблематизирано) се „прикачат“ разнообразни изисквания, морални значения и предписания, свързани с динамиките на политическия живот. В рамките на доклада ще разгледам и ключови съпротиви срещу посланията на кампанията, използващи не само наратива за личното и приемливото, но и директно проблематизиращи времевата фиксираност в актуалното, доминираща в разказа на ДНК за създаването на новия живот.

Целта на този доклад е едно по-различно осмисляне на проблема за съвременността и времето. Вместо силно вглеждане в начина, по който времето се интензифицира, ускорява, скъсява и т.н. на макро ниво, докладът ще се занимае с проблема за времето на микро ниво или проблема за времето и субективността. Тук не става въпрос за психологизация, нито за опити за разбиране как „времето тече за теб и мен“, а за един друг проблем – отношението между време и субективност в самия процес на изграждане на субективност. Ако тръгнем от дисциплинарната власт и биополитиката, можем да видим как тези типове власт опосредяват и изграждането на модерната субективност, която се проявява като функция на специфичен тип времева положеност на мен-в-света – биографичният аз. Биографичният аз е тази точка на стабилизация, която започва да мисли времето по определен начин – като едно лично случване, едно биографично случване, което изисква постоянна херменевтика на себе си, но и което обещава, именно през тази херменевтика, истината за себе си, истината, която се изказва в акта на признаване. В рамките на този доклад искам да предложа една хипотеза за преодоляването на този тип производство на субекти, за преодоляването на „автобиографичния аз“ – от автобиографична субективност, която е стабилизирана именно в това отношение към собствената история, към нов тип субективност, с нов тип отношение към времето – времето не като история на биографичен разказ, който удържа моята истина, а като потенциал за постоянна ре-актуализиране на себе си, постоянна изневяра на себе си и стабилизация именно в тази изневяра – субективността като една постоянна ре-актуализираща се сглобка. Анализът ще започне с описание на логиката, по която се появява „автобиографичният аз“ именно през властовите практики (и практиките на съпротива), които въвеждат определено отношение към времето, но и към себе си спрямо това време. Впоследствие ще се премине към теоретично осмисляне на основната хипотеза, заедно с културното ѝ контекстуализиране – какво най-абстрактно можем да обозначим като нов тип субективност, какви са характеристиките ѝ, но и какъв свят я позволява, произвежда, поддържа.

Типични и очаквани са всички констатации, които описват настоящето като забързано, динамично, интензивно, все по-фрагментарно. Понякога то бива осмислено и като подложено на компресия, на радикално съкращаване (Херман Любе). В тази връзка се оформят и по-общи теории – исторически (Райнхарт Козелек) или социални (Хартмут Роза), – които разглеждат (преживяването на) съвременната самоускоряваща се култура. От друга страна, един особен вид онтологично осмисляне на диахронните или синхронни процеси остава леко встрани от тези типични констатации. Става дума за диалектическото осмисляне на ускорението и по-конкретно: дали негативната диалектика (Теодор Адорно) не би трябвало да включи днес и една допълнителна променлива; този нов и допълнителен модус е „незавършеността“. Как би изглеждало тогава едно диалектическо движение, при което синтезът на противоречията е всъщност свързване на неприключени процеси, недоразвити феномени или пък изоставащи субекти. Какво би ни подсказало това за бъдещия синтез, за историческото наслагване като цяло, за контекстуалните изменения и неравенства или пък за чистотата на диалектиката по принцип; какво би ни казало това за природата. Хипотезата е, че подобна контекстуална диалектика, която включва едновременно ускорителни процеси, но и недоразвити явления, би позволила по-внимателно разбиране на съвременната култура, в която изобилстват бета-версиите, тестовите и експериментални културни практики, прибързаността и други сродни феномени. Освен това днес за пореден път се наблюдават засилващи се неравенства, неоформени напълно институции, закъсняла адаптация и чисто реактивно осмисляне на политическото (на този фон принудата за свързване и ускорението остават обаче глобални). Трябва изрично да се посочи, че залогът на контекстуалната диалектика не е единствено в изчистването на феноменологичния поглед или в разкриването на по-фини и дълбоки форми на (само)отчуждение, или пък в по-внимателното екзистенциално осмисляне на съвременния ни сложен опит. Тя би трябвало да се отнася и към несоциални, неантропологични феномени, т.е. да описва онтологични състояния на непригодност или непълно приспособяване. Поради това поставеният проблем не е само културно-емпиричен, но и методологически.

Понятието фигура дава възможност да мислим за критическите праговете на засрещане между поетическото и политическото в променливата крива на протичащото време (хронос) и въплътеното време на събитието (кайрос). При Ауербах фигурата е динамично понятие със свой особен режим на историчност, свързващ едно конкретно и реално лице с друго конкретно и реално лице. Този режим предполага кайросната логиката на извънредното контекстуалното време или благоприятният случай, където нещо което е подсказано като имащо да се случва, се случва. Така то се въплъщава. Фигурата има два корена – в свето гръко-римско потекло тя е сетивна, конкретна и динамична, а в юдео-християнски си корен протича и обвързва Стария с Новия Завет: Мойсей е фигура на Христос. Студията „Фигура“ (1938), образцово филологическо четиво, е писана, когато Ауербах е вече в Истанбул, изгонен от нацистите от Марбургския университет. Концептуализацията на фигурата дава добър ключ към четенето на „Мимесис. Представянето на реалността в западноевропейската литература“ (1946), където Ауербах във всяка глава изработва представителни единични случаи, които показват различните режими на репрезентация в литературата, кристализирали при срезовете между времето на творбата и контекстуалното време. Така „Мимесис“ набавя отправните точки и фигурите на една модерна литературна историография, която не забравя залозите, завещани от бавното време на филологията и Weltliteratur, както ни припомня Ауербах в едноименната статия (1952). Накрая ще бъде изведена фигурата на Бартълби, писарят като пример за фигуриране в режимите на негативността. Разграничение на литературната фигура и концептуален персонаж показва как Бартълби е концептуален персонаж у Бланшо, Дельоз, Рансиер, Дерида, Бадиу, Зупанчич и Агамбен, но той е същевременно и литературна фигура, която понякога неуморно преписва и се самооформя, а друг път просто би предпочела да не…

Според теорията за времето и неговото ускоряване съвременният човек е ускоряващо се закъсняващ спрямо своята действителност. Сред факторите, водещи до все по-голямото отстояние на човека спрямо своята околна среда, попадат не само основанията за нарастващата скорост на производството и потреблението, но и дефицитът на нашата най- базова връзка с външния свят – възприятието. Животът на закъсняващата сетивност е живот на закъсняващо съзнание, а следователно – и на закъсняващо познание, а разликата в наносекунди на равнището на сетивността може да доведе и до необратима грешка в познанието, и до екзистенциални търсения на алтернативи. Това са два от ключовите мотива за стремежа към пътешестване във времето като компенсаторна реакция спрямо все по-силно ускоряващото се закъснение. Настоящият доклад цели да повдигне въпроса за пътуването във времето, като го определи концептуално, скицира възможните му проявления и го отграничи от неговите квазиформи, изхождайки от базовата физикалистка рамка на съвременната мисъл за времепространствения континуум, а именно – Теорията за относителността. В този контекст се пораждат определени трудности, например, ако се върнем назад във времето, можем ли да убием нашето младо Аз? До каква степен може да променяме миналото? Или изобщо можем ли? Отивайки в бъдещето, променяме ли настоящето? Изход от парадоксите на мисълта, свързани с тези въпроси, се търси в радикални интерпретации на пространственовремевата действителност, като се отчитат ограниченията, които влекат след себе си. В заключение се извежда необходимостта от изграждането на нови светогледни перспективи, които да формират по-благоприятни условия за разработването на алтернативни физикалистки решения на проблема.

Буквените наредби на светове, наречени литературни, като правило хранят надежда за постоянство и единство: постоянно единство на буквите (образите) независимо от техния оборот (обмяна/размяна) върху подвижните пясъци на времето – по места, където е отседнало едно или друго желание в позата на своя носител (герой/автор). Въпросната обмяна (на текста с контекста) не е функционално необходима, а случайна, и следователно не създава устойчива разменна стойност. В този смисъл познанието, което обмяната на образи в литературата доставя, е незначително и дори непотребно. Доколкото потребителната стойност на буквата-образ не се изчерпва в „акта на консумация“, дотолкова микрожеланието на субекта, който я произвежда, отлага „края на времената“ чрез серия от асоциативни преноси (метафори) и така удължава процеса на образиране безконечно. Добра (по-точно хубава) е литературата, която редополага безкрайно образи върху окрайностена повърхност (тази на желанието); или пък просто умишлено забавя изтичащото през сюжета време. В такъв случай нехубава (което е различно от ‘лоша’) би се оказала всяка литература, заета с документално надценяване на факта, следвайки този уж реалистичен театър на ускоряването. В изчезващото настояще няма място за формено разточителство при реденето на образи в нови пасианси, годни за съзерцателно изоставане от хода на времето. Литературата не просто забавя времето, а го забравя; тя обръща времевия вектор своеволно съобразно волята-желание на субекта-автор. Забавлението и главозамайването от пътешествието на образите (буквите) върху крилете на желанието съставя магията на онова, което наричаме литературна игра: образи, иззети от „дълбините на времето“ и обречени на пренасяне чрез буквени наредби върху повърхността на вечността. Литературата е „монетен двор“ на спасената в букви ликвидност на желанията, спотайващи се в килера на нечие парадоксално мислене.

Текстът е посветен на есето на И. Герасимчук „Речник на ветровете“, спечелило през 2000 г. първа награда на конкурс на Съвета на Европа за философско есе по темата „Да освободим миналото от бъдещето? Да освободим бъдещето от миналото?“. Речникът, в който се преплитат реални и митологични факти, създава свой собствен мит: конфликта между две секти, едната от които вижда висша ценност в съхраняването на миналото, а другата – в неговото игнориране за сметка на бъдещето.

Докладът работи в рамките на все още слабо дефинираното поле на „световната история на изкуството“ (World art history) и опитите да се изгради нов наратив на артистичните практики от втората половина на XX в. до съвремеността. Дефинирайки полето през 1996 г., Джон Онианс го вижда като опит за „съживяване“ на историята на изкуството и нейното децентрализиране, включането както на не-западна продукция, така и традиционно периферни практики. Изследователите на световното изкуство работят ретроспективно, започвайки обикновено от 60-те години на XX в., чието изкуство определят като „епохално различно“ и носещо промяна, която осмисля артистичното поле до съвремеността. Залогът на световната история на изкуството е в крайна сметка да се създаде нов модел на авангарда - „карта на авангарда като транс-национално течение“ и от тази точка да осмисли изкуството до днес. В доклада твърдя, че и „европоцентричната“ история на изкуството, и изграждащата се нова глобална карта са свързани основно с режими на времето и историческото развитие. Разделението на полето на изкуството на центрове и периферии, в които се подреждат артистичните практики, се определя от гледна точка на една линеарна прогресивна история на изкуството, кулминираща в модерността и ясно описана от критиците формалисти като Клемънт Грийнбърг. От тази гледна точка различни географски, лингвистични, културни периферии са преди всичко закъснели в процеса си на развитие. Модерността в перифериите е обикновено видяна като „донесена“, а не част от тяхното културно развитие, заради което те са в различни степен на своята история на изкуството. В този случай децентразацията на артистичната история е усилие по изравняване на историческите наративи, опит процесите на изкуството в различните географски, лингвистични и културни точки да бъдат видени като едновременни и равнопоставени един на друг и равностойна част от световното изкуство. В тази параметри се движи както критиката на Парта Митер, към понятия като влияние, вторичност и моделът на „грешно-разбрания Пикасо“ в периферното изкуство, така и теорията за „интернационалната съвременост“ на Харю Ичиро, развита от Рейко Томии. Като основен пример в доклада взимам паралелните процеси в зараждането на пърформанса в Ню Йорк и Токио, комуникацията, връзките и обмяната, която се вижда между артисти като Джорд Мачюнас, Джон Кейдж и японските групи Нео-Дада и Онгаку.

Текстът ще си постави за цел да проследи разклоняващите се истории, които стоят зад понятието „ритъм“. Накрая ще бъде изпробвана хипотезата (въз основа на публикувани свидетелства), че ритъмът направлява творческата работа на видни мислители. Сведен до всекидневни ритуали, следването на даден ритъм дава тласък за постигането на нещо повече от простата последователност на дейностите. Ще бъде проследена траекторията на ритъма като дума, термин и понятие в различни дискурси: лингвистичен, философски, социологически, неврологичен. Отправна точка е знаменитият текст на Емил Бенвенист от 1951 „Понятието „ритъм“ в езиковото му изразяване“. Бенвенист дава възможност за мислене на ритъма като последователност от синхронни форми. Критиката на Мишел Сер от Раждането на физиката в текстовете на Лукреций. Потоци и турболенции (1977) има претенцията да въвежда конкурентната перспективата на природните науки, но тя се оказва рубрика в по-обхватните търсения на Бенвенист и се вписва в общата картина на апогея на структурализма. Редица автори от това направление на идеите тематизират ритъма или го използват като запомняща се метафора. Пристрастието на структурализма към ритъма подканва към пътешествие до романтизма, когато Хегел пише за „иманентния ритъм“ на понятието. Прочут ритмолог в същата традиция е Ницше, който твърди, че за да бъде разбран един текст, трябва да влезем в ритъма му. Метафората за ритъма на мисълта или в по-терминологичния й вариант за „ритъма на дискурса“ (Месконик) вероятно е в основата на нарастващото внимание към ритъма и дори за прокламирането на „нова парадигма“ на ритъма в социалните и хуманитарни науки (Паскал Мишон).

Докладът ще разгледа възникването на концепцията за безкрайното време у Аристотел през призмата на някои от нейните интерпретации през 20 век. На първо място ще опитаме да ревизираме общоприетата представа, че Аристотел постулира безкрайността на времето под формата на безкрайно равномерно кръгово движение. Тук като парадигмални ще бъдат разгледани анализите на Виктор Голдшмит и Пиер Обенк, както и деконструктивисткият прочит на Жак Дерида от „Белите полета на философията“. След това ще се върнем към ситуацията в Аристотеловата „Физика“, книга III, в която ще се опитаме да потърсим нестандартни начини за тълкуване на Аристотеловото изложение. Основната теза ще се състои в твърдението, че формата на безкрайното кръгово движение е използвана от Аристотел за нормализация на едно безкрайно прогресивно и неравномерно напредващо време. Именно последното е онази форма на времето, която Аристотел постулира във „Физика“.

Трансхуманизмът може да се определи като холистична философия, интелектуално и културно движение и също като широка област на изследване. Всъщност, тази философия е един сложен мироглед, която действа като съперник на религиите, а също и на светските мирогледи., като например секуларният хуманизъм. Допълнително, трансхуманизмът отхвърля вярата в свръхестественото и вместо това се набляга в един друг подход към живота, основаващ в науката и прогресът. Въпреки това, оптимистичният подход на трансхуманистите с обещанията за създаването на един свръхчовек, който ще може да живее с засилени познавателни възможности и даже да преодолее и смъртта не е нещо ново, а има пряка връзка с учението на християнството и вярата във възкресението от мъртвите. По-специално в православието съществува учението за обожението (Theosis-Θέωσις), където човекът може да стане Бог чрез божието благоволение и един определен духовния възход, който дава смисъл в ежедневието. Това което има основно значение от християнската православна гледна точка е, че човекът става Бог не чрез силата на разумността си и науката, а чрез съдействието с Бога. Още повече, този процес не се основава в пръвостепенното значение на знанието, а в любовта, която може да усъвършенства човека и да го доближи с другия и с Бога. Разбира се, въпросът е дали може да има някакво сътрудничество между трансхуманизмът и православието, понеже и на двете съществува устремът за преодоляването на природата на човека като е позната при нас , обаче средствата, които се използват са различни и това може да води до неспоразумения. Поради тази причина, целта на тази работа е да покаже свързващите точки и различия между православието и трансхуманизмът, Взимайки предвид желанието на всеки човек да живее един пълноценен живот, се предлага един начин на живот, който в първо място няма нито технология, нито вярата в свръхестественото а сътрудничеството между двете.

Успоредяването на фикционалните образи на Тонио Крьогер (от едноименната новела) и Густав фон Ашенбах, главния герой на „Смърт във Венеция“, прави видна една интересна прилика в стратегиите, с които в ранните си текстове Томас Ман създава фигурата на човека на изкуството. И в двата наратива централно място заема завръщането, протичащо на фона на рефлексията върху понятията „творчество“ и „творец“, която е характерна за поетиката на немския автор. Докладът предлага прочит на този мотив в светлината на философските възгледи на Фридрих Ницше и на концепцията за отсъствието на телеология в живота на съвременния индивид. На фона на все по-ускоряващото се време на Модерността, у Ман творческата личност се самовъзприема и развива съгласно модела на цикличното повторение. В доклада е проучен сюжетът в двете произведения и по-конкретно неговата темпорална логика, с чиято помощ е изградена нелинейната биография на героите.

Текстът изследва сложното отношение между бедствието и предизвиканите от него темпорални парадокси в няколко известни романа на английския научен фантаст Дж. Балард. Хетеротопията на катастрофата същевременно установява ситуация на хетеро- и ахронизъм в мисленето на онези, които успяват да я надживеят. Опитите за измъкване от „приклещеността” между несъвместими темпорални измерения води до небивали етапи на (д)еволюция в културното съзнание на оцелелите след края на времето.

Поезията на Дилън Томас, един от най-популярните англоезични поети на ХХ век и ключов представител на късния литературен модернизъм, несъмнено се отличава с натрапчива тематична фиксация върху времето. В неговите произведения времето най-често е видяно като основен и директен антагонист на личността; и макар че това естествено е дълговечна литературна традиция, степента на фиксация и сложността на отношението към времето изглеждат същностно модерни. У Дилън Томас на практика екзистенциалният ужас от смъртта се заменя с ужас от темпоралността. При това времето изпълнява и други роли, като особено интересна е тази на космичен демиург. Докладът очертава обща картина на тези тематични проблеми и се съсредоточава в конкретна интерпретация на две от най-известните стихотворения на Томас: The Force that through the Green Fuse Drives the Flower и Fern Hill. Във второто от тях може да се наблюдава не само тематизацията, но и протичането на лирическото време. Прокарват се паралели с други ключови поетически произведения на английския модернизъм, тематизиращи времето, както и с влиятелни образци от английския канон.

Докладът изследва възможните въздействия от релевантни теории за времето върху текстовете на Самюъл Бекет. Във фокус са най-вече философи, четени или споменати от Бекет: Августин, Декарт, Шопенхауер, Ницше, Бергсон, Хайдегер. Времето при Бекет се тълкува като външно условие и вътрешна характеристика, както и в конвергенцията между вътрешна и външна темпоралност. Докладът дискутира времевата структура в Бекетовите текстове като концентрат на екзистенциалния му опит в дебат с меродавни концепти за времето. Бекет не се солидаризира с никой от тях и изгражда в творчеството си собствено системно разбиране за темпоралното.

Според френския режисьор Жан Люк Годар киното е “смърт 24 пъти в секунда”. Подобно описание на медиума е в теоретичното лоно на Ролан Барт и Андре Базан, за които онтологията на кино-образа се описва едновременно от неговата времева трайност, но и от определена липса. Киноапаратът “оживява” образа и едновременно с това го обрича на гибел и подобно напрежение се преповтаря в отношението между заснетата реалност и статутът й на фикция, или изкуство. Отдавна отишли си актьори са винаги живи чрез ролите си, но най-силно се усеща това, че тях вече ги няма. Киното, надграждайки фотографията, единява смъртността и безсмъртието, най-вече благодарение на своето времево измерение. Докладът ще разгледа естетическата и етическа функция на т.нар. “бавно кино” чрез анализ на “Призрачна история” от режисьора Дейвид Лауъри. Това е независим проект на нашумял холивудски режисьор, който е заснет с минимален бюджет, за по-малко от месец камерно с актьорите Руни Мара и Кейси Афлек. Филмът проследява връзката на Си и Ем, преди и след смъртта на съпруга, като фокусът на събитията е тяхната къща в предградията и измененията, които времето носи - независимо дали лекува скръбта или руши материалния дом. Чрез естетически анализ на конкретни сцени, които успоредяват времето във филмовия свят с времето “на зрителя”, т.е. дълги , непрекъснати картини, ще представя етическата трансформация, която се смята за най-голямата заслуга на “бавното” кино. В отварянето на времепространство, което е непрекъснато, съзерцателно и често банално, филмите успяват да докоснат зрителя телесно. Относно телесните качества на филма и физическите реакции на публиката, теоретиците на феноменология на киното предлагат подходящи инструменти за концептуален анализ. Докладът се обединява тематично и от фигурата на призрака, мислена през идеите на Жак Дерида, за когото “бъдещето принадлежи на призраците”.

Докладът ще се спре на един задочен дебат между на Андрей Тарковски и Сергей Айзенщайн относно възможностите на киното да „улавя“, да „запечатва“ времето, но и да го моделира, обработва и конструира. Времето за Айзенщайн може да се мисли като конструкт на ритъма, през възможността за отмерване, през местата на накъсване, сиреч през монтажа (с всичките му видове и приложения) – налице е една предимно външна конструкция. Докато за Тарковски времето е измеримо, наблюдаемо „улавяно“ най-вече в самия кадър, през интензитета и специфичното напрежение в него – тоест през вътрешнокадрова конструкция. В заключение докладът ще предложи едро обобщение относно работата с ритъма и времето в зрителски ориентираното кино и арт-хаус киното днес.